Безспорно едно от значимите събития в ренесанса на книгите-игри след 2000-та година е фентъзито Rider of the Black Sun от Свен Хардър, издадено от немското издателство Mantikore Verlag.
Покрай бронхита, който направих, ми се отвори стабилно свободно време в последните две седмици. Увлякох се от разговорите на Лисичков и kiril_ps в канала за #книги-игри в Discord сървъра на knigi-igri.bg, които коментираха всеки ден Rider of the Black Sun. Докато играеха и се забавляваха непрекъснато обсъждаха кой какво бил намерил, какъв предмет бил скрит еди-къде-си или с коя загадка се е сблъскал… Ама този fate point имаш ли, ама онзи… Беше като да се обсъжда Diablo или някоя друга пленителна компютърна игра. Накрая пък, Лисичков, за когото Кървав меч е светая светих, допусна да постави Rider-a на неговото ниво!
Заинтригувах се истински!
Започнах своето приключение и емоциите, които ме съпроводиха от началото до края бяха… силни.
Важно е да отбележа, че напоследък нямам почти никакъв хъс да чета книги-игри, получи се някакво насищане покрай Прайм Геймс. Психологическа бариера, която поне успях да преодолея (Или пък да затвърдя?!) с тази книга.
Внимание ревюто съдържа малки спойлери!
Книгата има общо 16 страници с правила, които се подават поетапно на играча в първите 5 глави. По подобие на компютърните игри, встъпителните части на историята не използват пълния набор от правила, а постепенно биваш запознат с всяка механика, докато не започнеш да прилагаш всичките в последните 3 глави и финала).
Прологът те захвърля точно след убийството на един от най-влиятелните хора в света насред личните му покои, в самото сърце на пирамидата Кифи, без капка спомен за миналото ти или за случилото се. Но всичко бързо остава на заден план, тъй като единственото важно в случая е да избягаш и оцелееш. Преследван от поклонниците на Богинята на Слънцето Кар, само прикритието на бурната и дъждовна нощ ти дава нищожни шансове за успех…
Има различни варианти на действие, почти веднага имаш възможност да намериш полезни предмети. Успявам да се скрия, да намеря важен тайник и да отключа първия Fate Point. Fate Points е нещо като система за over-achievers, откриването им във всяка глава, носи на играча полезна информация, покачване на статистиките му или специален предмет, който е от голяма полза за в бъдеще.
Прологът приключва малко ала deus ex machina, което някакси преглъщам, а глава първа ме захвърля на съвсем друго място, в сърцето на другата голяма фракция – Империята на поклонниците на Бога на Луната Угар, от чийто затвор трябва да се измъкна.
Играта в глава първа е като dungeon в стил Самотния Вълк с цели 3 Fate points за откриване. Прелиствайки различните опции, установих малки, но съществени вариации за преиграване. Тук идва ред на една готина механика и приятно следствие от това книгата да е разделена на глави, а именно:
Дневникът има кръгчета до всяко една кутийка, които може да запълниш с молив, когато успешно преминеш дадена глава. По този начин написаното там се превръща в новата ти отправна точка. Когато умреш или решиш да преиграеш секцията, в която се намираш, просто изтриваш с гума местата от дневника, чиито кръгчета не си запълнил. Така не е нужно да се преиграва цялата книга от начало, а само текущата глава. Много удобно за откриване на всички Fate points преди да продължиш напред.
Накрая на главата разбирам, че героят ми е от расата на угаритите – създания, боящи се от слънцето, с абаносова кожа и ръце с дълги животински нокти. А, и Империята са моите хора, ама не съвсем…
За мен края на първа глава беше повратен момент в книгата. Чисто и просто сюжетът и светът не ми бяха интересни. Авторът се е постарал да засели мястото, където се развива действието, с враждуващи фракции, раси и политически взаимоотношения, които обаче намерих за плоски и не ме заинтригуваха. Просто поредното фентъзи, с поредния опит за изграждане на „детайлен“ и „пълнокръвен“ свят. Заредиха се глави, в които се чувствах по-скоро воден за носа от автора и поради това ми се сториха скучни. Най-странната ситуация в цялата книга е обосновката за всичко преживяно на една язовирна стена. Дори не мога да изкажа в прости изречения защо се озовах там, защо направих каквото направих, за да „спася“ жителите на близкия град и т.н.
Редно е да отбележа, че нямам претенции за високи познания по езика, но като програмист и информатик, израснал в семейство на преводачи, малко или много лингвистиката е съпътствала образованието ми. Преводът от немски на английски е извършен от двама души, има четирима редактори, както и професор, който се подписал като редактор. Да, текстът е граматически верен, като има малък за големия обем, но все пак известен брой печатни грешки, изядени думи или разменени такива. Ала по-неприятно впечатление ми направиха изрази, използвани не на място. Тривиални неща, за които има устойчиво словосъчетание в английския, добило статут почти на идиом, са изказани по-сложно или ненужно различно. Това прави стилът леко особен. Отделно има и недомислици, част от които посочих в дискусиите в чата. Има, разбира се, и неща, за които не бях прав при по-обстойна проверка. Постепенно свикнах, или пък спряха да ми правят такова впечатление, и нататък текстът се четеше по-гладко. Тъй като има достатъчно на брой хора, изказали се ласкаво за нивото на английския, бих бил безкрайно любопитен някой, който чете повече английска литература, да сподели впечатления, за да разбера аз ли съм крив.
4-та глава и нататък книгата започва да става отново интересна, защото се откъсва от глобалната политика и света, и става по-стандартно приключение, фокусирано около твоя герой.
Започват да се появяват любимите на много фенове на книгите-игри загадки, които да размърдат мозъчното ни вещество, за да продължим успешно напред.
Обичам загадките и пъзелите, но тези в Rider-a са меко казано особени. Всичките са прекалено очевидни и им липсва щипката „хитрост“. Под прекалено очевидни имам предвид, че отговорът е буквално под носа ти, замаскиран в текста или чисто визуално. За пример ще дам загадка, в която ти се разказва дадена притча, в която се споменават три числа. Е, отговорът на загадката е скрит на епизода, който се сглобява от трите числа. Т.е. няма отговор. Няма послание. Просто скрит епизод.
Може би все пак щях да гледам положително на загадките, ако не беше изключително възмутителния пъзел с една пословична илюстрация, простираща се на две страници. Отговорът й открих в допълнителната книжка към Kickstarter-a, в който всички загадки са обяснени. И бях адски разочарован.
На фона на всичко прочетено, започнах да се чудя как може толкова качествено издание да предизвиква такива смесени чувства у мен.
Обаче финалът на книгата си заслужава. Последните глави навързват събитията добре, играта започва да става по-интересна. Вариациите на повествованието също нарастват. Има и повече от един финал на база не едно и две решения, които си взел по време на цялото повествование. Използвам нарочно думата вариации, а не изцяло различни пътища, защото историята в общи линии е една и се различава в нюансите си.
Краят на книгата успешно навързва и разплита началото й, има и епичен boss fight за финал. Което ме навежда на един много важен компонент:
Книгата е издържана в духа на западните ролеви игри, а системата й е развита и надградена над тези в Битки Безброй и Самотния Вълк, като особено много напомня на втората. Битките ми допаднаха. Но най-вече ми допаднаха заради различните mini-boss fights, които има по глави, а не толкова заради случайни пререкания с разни противници. При добра игра така или иначе повечето битки се избягват. Според мен е абсолютно задължително да играете на висока трудност и да използвате пълния набор от механики като Rage, Karma и наказанията върху зара, когато Vitality-то ви изпадне до критично ниски нива.
Предмети, екипировка, специални предмети, всичко е налице и в немалки количества. Много от нещата са навързани, като комбинации от два или повече предмета, могат да доведат до трети.
Системата за умения обаче не надгражда познатото и поне аз я усетих повече като пълнеж, с няколко конкретни умения многократно по-силни и по-полезни от други.
В последните глави съществен елемент е добавеният въздушен бой с други влечуго-подобни създания и дракони, реализирани готино посредством разнообразните маневри, които са ти преподадени в началото на книгата и са изобразени схематично.
Има огромно изобилие от визуално представени избори и пъзели. Форматът на книгата-игра е изстискан отвсякъде, със скрити епизоди, невидими преходи, огледални пъзели, пътуване във времето и т.н.
Завърших книгата с 9 звезди (Gamebook Lover), със събрани всички Fate Points, което е две нива под Gamebook God. Чийтнах на два пъти (за последния Fate Point и за загадката с драконите, за която писах по-горе).
Rider of the Black Sunнесъмнено е задължителна за любителите на книги-игри, може би по-трудно биха я възприели хора, водени единствено от чувство на носталгия по отминали заглавия.
Донесе ми много часове игра, много емоции, както положителни, така и отрицателни. Оставам все така със смесени чувства и ми е трудно да се абстрахирам от себе си, за да съм по-обективен.
Все пак я препоръчвам на феновете, ако не за друго, то от респект към титаничните усилия и старанието, които са положени за направата й.
Поръчай книгата
Официалният сайт на Sven Harder
Илюстрациите са дело на FuFu Frauenwahl
English
Коментари